(От книгата “6 мита, които спъват Америка” на Франк Нюман, който е бил заместник министър на финансите на САЩ, а след това дълги години изпълнителен директор на търговска банка в Китай.)

“...През периода на световните финансови проблеми от 2008 г. Китай не намали правителствените разходи нито пък съществено промени данъчната си система и данъчните ставки. Министерството на финансите издава ДЦК и централната банка също като рутинна процедура. Повечето от финансирането за инфраструктурното развитие се доставя от контролирани от правителството банки, които купуват повечето от правителствните облигации. Китай също не е много притеснен от растежа на паричното предлагане, което често се движи около 15 до 20% годишно. (През 2010 г. паричното предлагане в САЩ, измерено чрез М2, нарастна само с около 3%.) Паричното предлагане сега в Китай е около 200% от БВП, докато то е около 65% в САЩ.

Централната банка и другите правителствени агенции правят различни стъпки, които считат за нужни при контролирането на инфлацията, която се повишава периодично поради една или друга причина. Понякога инфлацията се покачва главно поради промени в международното търсене и предлагане на зърнени продукти и суровини и Китай обикновено решава тези проблеми по свой собствен начин. Ако комбинацията от китайския износ, потреблението и инвестициите нарасне значително, така че да окаже напрежение върху производствените капацитети, правителството им е показало, че може да вземе различни мерки, за да забави инфраструктурното развитие, което бе планувано, за да помогне на слабата икономика. Такива правителствени действия често включват административни ограничения върху растежа на банковото кредитиране. В Китай такива наложени ограничения върху индивидуалните банки могат да са много по-ефективни за забавянето на растежа на кредитите, отколкото западния косвен подход чрез увеличаване на лихвения процент. В Китай лихвеният процент е контролиран в определени граници от централната банка, което подпомага стабилността на банковата система.

В края на 2008 г., когато пред света стоеше финансовата криза и не бе ясно колко тя би засегнала Китай, нацията започна голяма разходна програма, в по-голямата си част инфраструктурно развитие, възлизаща на около 4 трилиона юана в рамките на 2 годишен период.: повече от 13% от годишния БВП. (За сравнение подобна програма в САЩ възлизаше на около половината на това, като част от американския БВП, включвайки и намаляването на данъците.) Картината изглеждаше ясна, без страхове от митовете: експортът намаляваше, потреблението и частните инвестиции нямаше да свършат работата за компенсирането на недостига в БВП и всъщност самите те бяха под риск. Бяха нужни првителствено ръководени разходи от някакъв вид, за да се избегне потенциално спираловидното спадане на БВП. Китай избра да се фокусира специално върху инфраструктурното развитие, форма на национално инвестиране, финансирано в собствен стил, главно чрез държавноконтролирани банки. Китай не бе спрян от страховете относно разходи или дефицити (явни или скрити), не бе разубеден, че специалните програми биха изместили финансирането за частния сектор.

Въпреки че думите бяха избрани внимателно, същността на съобщението от националното икономическо ръководство, когато светът се бореше с финансовата криза, изглеждаше ясна:

“Не се притеснявайте. Знаем, че износът ще спадне, тъй като светът се бори с финансовите предизвикателства. Но правителството в Китай ще харчи директно и индиректно в голям мащаб, за да избегнем рецесия. Ако сумата на плануваните разходи не свърши добра работа, то тогава ще изхарчим дори още повече – всичко, което е необходимо, за да поддържаме икономическия растеж. Така че бъдете уверени, адаптирайте се по съответен начин, но не се притеснявайте, не спирайте. Нацията ще преодолее това по отличен начин.”

Програмата проработи много добре. Потрeбителската и бизнес увереност останаха много силни. Икономическият растеж в Китай продължи, въпреки значителния спад в износа поради икономическите проблеми в почти всички останали страни, a растежът на БВП бе доста силен (над 9% годишно) през 2008, 2009 и 2010 г. Китайските банки се представиха доста добре по време на световната криза....”