Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.02.2016 05:18 - Инфлационно ли е обезценяването на международния курс на националната валута? (от Бил Мичъл)
Автор: rvmarkov Категория: Политика   
Прочетен: 860 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 15.02.2016 05:19

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 

Едно от първите неща, което консерваторите (и повечето икономисти, които обикновено се припокриват с първите) повдигат, когато пропонентите на Модерната монетарна теория (ММТ) предложат, че повишените дефицити са изключително важни за намаляването на масовата безработица, е т. нар. ограничение на баланса на плащанията. То ни казва, че капацитетът на една нация да увеличи домашната заетост е ограничен от външния сектор, и че тези ограничения са станали  още по-жестоки във времето на мултинационалните компании с техните глобални мрежи за доставка и нарасналия обем потоци на глобалния капитал. С този специфичен проблем относно ограничението на баланаса на външните плащания върху реалния БВП (т.е. ограниченията на фискалния стимул) ще се занимая в бъдещ блог. Днес обаче искам да разгледам т. нар. ефекти на предаване на валутния курс, които са част от историята за ограничението на баланса на външните плащания.

 

Историята на ортодоксията следва този ход: Исканията за по-висока заплата, асоциирани с пълната заетост и/или по-голям внос, свързан с по-високите фискални дефицити, водят до външни дисбаланси поради нарастващия внос и загубата на конкурентноспособност на международните пазари (влошавайки експортния потенциал). В система на плаващи, обменни курсове валутата започва да губи стойност спрямо всички останали валути и нарастващите вносни цени (изразени в местаната валута) се предават на домашното ценово равнище и резултатът е акселерираща инфлация. Ако правителствата продължават с преследването на политика за домашна пълна заетост, домашната инфлация се влошава и резултатът е хиперинфлация с хроничнопоевтиняваща, национална валута. Реалният снандарт на живот спада и общо безпокойство обзема държавата и нейните граждани. Сигурен съм, че сте чували тази история преди – тя е почти постоянен шум, идващ от дефицитните торбалани. Както повечето от консервативните, икономически твърдения, в тази група включвам също остеритетните-лайт, левичарски партии. Оказва се, че реалността е малко по-различна. Нека подискутираме върху този проблем.

 

Част от остеритетнатата логика е, че за да се увеличи заетостта и поддържа стабилна инфлация и външен баланс, нацията трябва да намали цената на единица труд или казано с модерна терминология – да започне вътрешнa девалвация.

 

Успешните нации постигат намаляване на цената на единицата труд чрез увеличаване на производителността чрез редица мерки, включително поддържането на първокласно образование и здравеопазване, разработването на структури за висококачествени умения и силно, ново инвестиране в технолгогии на най-добри практики.

 

Ясно е, че тези инициативи изискват време за планиране и изпълнение, и че носят възвръщаемост в бъдещето. Много от тези области на политика са също сред първите, целени за орязване, когато консерваторите се впуснат във фискални ограничения.

 

В средата на 70-те, когато много от развитите държави бяха потънали в тресавището на стагфлацията (масова безработица с увеличена и покачваща се инфлация), ортодоксалните икономисти казаха, че единственият начин една нация да успее да намали разходите за единица продукция в краткосрочен до средносрочен план е да ореже работаната заплата и/или социалните придобивки.

 

Твърдеше се, че тези инициативи биха могли да се изпълнят бързо, но биха се натъкнали също на силна съпротива на реалната заплата от страна на силните профсъюзи. Решението тогава бе да се подкопаят възможностите на профсъюзите да защитават нивата на реалната заплата за своите членове.

 

Свързано с всичко това бе вярването, че ако правителството се опита да подтикне растежа по-бързо отколкото някаква (теоритично извлечена) естествена стойност на растежа (и тази стойност е част от литературата относно ограниченията на баланса на плащанията), то тогава нарастващите разходи за труд не само ще направят държавата неконкурентна, когато профсъюзите се възползват от по-голямата заетост, предявявайки дори още по-големи искания за увеличаване на заплатата, но нарастващият доход би надул вноса и би довел до криза в баланса на плащанията и би възникнало обезценяване на валутния курс.

 

Аргументът след това продължава с това, че правителството трябва да се намеси и да въведе затягаща фискална политика и/или по-затегната монетарна политика, за да потисне напрежението от работната заплата, да намали вноса и да привлече повече капиталови потоци.

 

Твърдеше се, че при тези условия нациите са принудени да следват път на растеж от вида “спри-тръгни”, където периоди на стимули и растеж тласкат икономиката до лимита на баланса на плащанията, което след това предизвиква икономически спад (не рецесия), за да се възобнови баланса. Докато терминологията “спри-тръгни” всъщност бе родена в периода на фиксираните обменни курсове (периода на Бретон Уудс), тя оцеля и в ерата на плаващите валутни курсове.

 

Ако разгледаме тези аргументи, както са (което ще е темата на друг блог), въпросът който възниква тогава е, защо една нация трябва да се притеснява относно спадането на обменния курс на валутата си спрямо другите валути, ако е била в състояние да постигне пълна заетост?

 

Твърди се, че при плаващи курсове на обмяна, страните могат да “внесат” инфлация от други държави, което неутрализирва нарастванията на реалния доход, постигнати от домашната, експанзионистична политика.

 

Предаването на обменния курс към домашната икономика се отнася до въздействието на промяната на обменния курс върху вътрешните цени. С други думи, то се отнася директно до степента, до която нацията внася инфлация, когато обменният курс на валутата й спадне и/или подтиска домашните, инфлационни напрежения, когато обменният курс се покачи.

 

Общоприето е да се мисли, че когато например австралийският долар се обезцени, цените на всички вносни стоки, изразени в местната валута, се покачват, което след това “се предава” на домашното ценово равнище, обичайно измервано чрез индекса на потребителските цени.

 

Затова едно от ортодоксалните твърдения e, че фискалните стимули се самообезсмислят, защото в крайна сметка се стига до нарастващи външни дефицити и акселерираща домашна инфлация чрез обезценяването на обменния курс. Това е в допълнение на другите инфлационни въздействия, които се твърди, че възникват от исканията за по-високи заплати в резултат на по-силния растеж на заетостта.

 

Що се отнася до въздействието на обменния курс върху домашната икономика, съществуват два отличителни етапа, които се идентифицират в концептуалния процес, и двата от които могат да бъдат статистически изследвани и обобщени, за да се оцени степента на въздействие върху индекса на потребителските цени.

Цялата статия: 
http://bulgaria-mmt.blogspot.com/2016/02/blog-post_24.html




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: rvmarkov
Категория: Политика
Прочетен: 880983
Постинги: 648
Коментари: 359
Гласове: 457
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031