Из глава 10 на учебника по макроикономикс:

Държавите често приемат такива подредби по време на периоди с висока инфлация. Фиксирането за или приемането на международна резервна валута като щатския долар може да бъде ефективно за намаляване на инфлацията. То прави това по два начина.

Първият начин – фиксирането на валутния курс налага остерити върху икономиката, защото правителството трябва бързо да свие разходите си. Фискалната политика е ограничена от възможността на правителството да се сдобие с резерви в чуждата валута, тъй като то се нуждае да поддържа фиксирания курс (изкупувайки своята валута с резервите от чужда валута). Докато понякога се вярва, че преди да може да харчи правителството задължително трябва да получи фактически, да речем, американски долари, това не е много вярно. Дори и в напълно доларизирана икономика правителството харчи и таксува чрез “удари на компютърни клавиши”, тъй като много, и дори повечето, плащания са под формата на електронни записи на балансовия лист. Правителството обаче трябва да е готово да конвертира тези “изчукани с компютърните клавиши” долари в реалната валута на САЩ (или резервни депозити при Фед), така че то трябва да бъде много внимателно да гарантира, че не създава повече “виртуални” долари, отколкото може безопасно да конвертира в “реални” долари.

Вторият начин - ако населението вярва, че правителството подхожда сериозно относно фиксирания курс, и че местната валута винаги може да се конвертира за международната резервна валута, напрежението да се “избяга” от местна валута е малко. В същото време, ако се вярва, че фиксираният курс (или доларизацията) ще смъкне инфлацията, това може да намали исканията за по-високи цени и заплати. Заедно, тези промени в очакванията могат да намалят инфлационното напрежение. Имайте предвид, че много висока инфлация обикновенно се подхранва от криза на обменния курс, при което населението се опитва да обръща домашната валута за чуждестранна. Положението може да стане по-лошо, ако капиталовият контрол е слаб, така че чужденците да могат да подкладат огъня на валутната криза чрез спекулиране срещу домашната валута. Оттук парадоксалното е, че приемането на доларизацията или на валутен борд, базиран на долара, спира инфлационните процеси, ако бягството от домашната валута към долара може да бъде спряно. С други думи – обещанието за конвертиране в чужда валута работи, ако то елиминира желанието за конвертиране.

Проблемът с фиксирания обменен курс е, че връзва съдбата на нацията с възможността й да акумулира резерви в чуждестранна валута. Това обикновено е съпътствано с налагането на постоянно остерити върху икономиката. Опитът на Аржентина с режима на валутния борд е поучителен. Докато той бързо смъкна инфлацията от хиляди проценти годишно до едноцифрени числа, фиксираният курс причини безработица и жестока бедност. Фискалното и монетарно пространство за икономическата политика бяха намалени, така че правителството не можеше да реши тези проблеми. До началото на 2000-те дълбока икономическа и финансова криза погълна аржентинската икономика. Въпреки че правителственият бюджетен дефицит и дълг оставаха много малки (Аржентина би изпълнила тогава затегнатите “Критерии от Маастрихт” за членуване в Еврозоната от 60% дълг и 3% дефицит от БВП), кризата на суверенния дълг бе предизвикана, тъй като пазарите прецениха, че правителството не би могло да получи достатъчно “истински” долари, за да конвертира обещанията си. Това разкри опасностите от предаването на фискалния суверенитет чрез възприемането на валутен борд или чужда валута.

Проблемът не е всъщност, че правителство като това на Еквадор не може все още да “създава пари”, след като веднъж е доларизирало икономиката си, но по-скоро проблемът е, че електронните долари, които то създава, ще напуснат системата на кредити и дебити. Има два начина, по които те могат да я напуснат: домашно и външно. Домашните жители могат да поискат плащане в “реални” щатски долари – обикновено чрез тегленето на щатски долари от домашните парични автомати. Или изчистването възниква външно, когато чуждестранна банка предостави претенция за щатски долари срещу еквадорска банка. Последната дума за изчистването на доларовите сметки я има Фед, който ще дебитира сметката на Еквадор и ще кредитира сметката на чуждестранния предявител към доларите. (Имайте предвид, че няма значение дали дебитираната сметка е тази на частната банка в Еквадор или сметката на еквадорската централна банка – и в двата случая страната губи резерви в щатски долари.) Ако правителството на Еквадор може някак си да предотврати загубата на доларови резерви, както от вътре (от банковите автомати), така и отвън (при клиринга във Фед), тогава то може да създава електронни долари и следователно да харчи. Поддържането на доверието вкъщи, че винаги ще е в състояние да доставя американски долари при поискване, ще предотврати загубата на валутни резерви, тъй като населението ще приема електронни банкови кредити. Спирането на външното изтичане на долари може да се направи чрез контрол на капитала и вноса. (От друга страна правителството може да насърчи достатъчно потоци от чуждестранни валутни резерви за покриване на вноса и капиталовите изтичания – но това обикновено означава, че то трябва да се фокусира върху подпомагането на износа чрез, например, преследването на стратегия на ниски работни заплати.) С многото международни търговски споразумения днес такива политики са трудни за изпълнение. Освен това, затрудненията върху вноса често са политически непопулярни вкъщи. Следователно правителствата, които приемат валутни бордове или чужди валути често са притискани в ъгъла, приемайки остерити, за да предотвратят загуба на чужди валутни резерви. Докато е вярно, че режими на строго фиксирани валутни курсове могат да са ефективни в борбата с инфлацията, те също ограничават домашната политика по начини, имащи доста нежелани икономически последствия: слаб растеж, висока безработица и бедност. Това е особено обезпокоително, тъй като често развиващите се страни са тези, които прилагат тези фиксирани валутни режими, а фискалните ограничения им пречат да се развиват.