Тази сутрин направих основна презентация на конференцията в Мелбърн (Австралия), в която участват хора, работещи в това, което аз наричам излишната индустрия – “индустрията безработица”, която се появи в неолибералния период, за да се справя с безработицата, нарочно създадена от правителствата в резултат от манията им за фискално остерити (опитвайки се да изкарват излишъци, когато в същото време са необходими по-големи и постоянни дефицити). Не искам да обидя хората, работещи в “индустрията”, но нейната производителност клони към нула (не можеш да търсиш работни места, които не съществуват) и те са се превърнали в приобщени служители на злокачествена правителствена политика.

Фактите са ясни – създали сме огромен корпоративен сектор финансиран от правителството, за да се справи с резултата от провала на фискалната политика. Проблемът е че всичките тези доставчици на услуги за намиране на работа не са само че не преместват разни неодушевени джаджи насам-натам в така наречените схеми за обучение и т.н., но те работят с хора в много неравностойно положение, които капиталистическата система изключва от възможността да участват в платена и продуктивна трудова заетост. “Секторът безработица” е първото  атакуващото куче на правителството срещу жертвите от провалената му икономическа политика.

След като говорих на конференцията, вървях обратно към офиса си в Мелбърн (където все още редовно работя) и си мислех за великия Arthur Altmeyer - основателя и бащата на американската система за социални осигуровки, която макар и доста по-малка в сравнение с тази в социалните държави, възникнали в други напреднали нации в периода след Втората световна война, все пак бе основана на фундаменталните принципи, които би трябвало да ръководят всички общества – надежда и възможност.

През 1968 г. Arthur Altmeyer написа че:

“Това, което мотивира хората и ги води към високи начинания е не страхът, а надеждата.”

Неговият принос към книгата – “1968 Годишнина от създаването на социалната осигуреност – 1/3 столетие” (Social Security Anniversary 1968 – A Third of a Century) – бе озаглавен “Социална осигуреност и човешко съпричастие”.

На церемонията във Вашингтон на 14 август 1968 г., която отпразнува 33-та годишнина от подписването на Закона за социална осигуреност, присъстваха много ключови играчи, за да станат свидетели на даването на Наградата на министерството на здравеопазването, образованието и социалните услуги на Arthur J. Altmeyer, известен с прякора си “г-н Социална сигурност”.

Един от главните оратори бе министърът на американското здравеопазване, образование и социална сигурност Wilbur J. Cohen, който представляваше президента по това време Линдън Джонсън.

Cohen коментира заслугите на Altmeyer към американското общество така:

“На тези, които обявиха, че ако хората повече не биха се страхували да загубят работата си Америка би се превърнала в нация от безделници, Arthur Altmeyer отговори, че в живота на хората има дори още по-голяма сила от силата на страха – тази сила, той каза, бе надеждата. Демократичното общество трябва да разчита, каза той, на надеждата и стимулa, а не на страхa и принудаta, за да повлияе на поведението и стремежите на своите граждани. И аз мисля, че тази забележка заслужава да бъде припомнена в проблемите, които днес срещаме. Социалната сигурност, той ни научи, заменя страха с надеждата. Както го каза, свободата означава повече от свободата да гладуваш. Означава предоставянето на истинска възможност за най-пълното развитие на капацитета на човека. Далеч от унищожаване на личната инициатива и спестовност, осигурявайки степен на защита на семействата срещу големите превратности, които могат да ги сполетят в този модерен, сложен и опасен свят, социалната сигурност освобождава енергиите, защото тя заменя страха с надеждата като движеща сила на човешката дейност.

С една дума, Артър Altmeyer проповядва и практикува идеята, че свободата и сигурността са взаимосвързани, и че не можем да имаме едното без другото. С този вид вяра, която той демонстрира в човешката перфектност, с този начин на виждане на демократичното правителство ...”

Сравнете това с нещата идващи от днешните правителства обсебени с фискалното остерити. Сравнете това с гибелните икономически политики, които се стремят да накажат хората в най-неравностойно положение в нашите общества и да ги изолират чрез номенклатурчици, които ги определя като мързеливи, корумпирани, нечестни и немотивирани.

Приемайки наградата, между другото, Altmeyer каза тогава:

“Преди да започна с по-ранните дни, искам да кажа нещо друго – важно нещо, което много хора забравят. Колкото и важен да бе законът за социалната сигурност, той бе само част от политиката на Ню Дийл. Припознахме го като повече програма за поддържане на доходите. Но ние имахме всякакви видове работи и образователни програми провеждащи се едновременно с това. Например Администрацията за националната младеж. Тя финансираше не само професионалните училища, но и отпусна много стипендии на колежите, гимназиите и основните училища. Хората са забравили, че това бе част от картината. Имахме трудовите програми - PWA, WPA и CCC.

Днес понякога срещам хора, които участваха в тези CCC общности. (Бележка: CCC означава Civilian Conservation Corps – държавна програма в САЩ в периода 1933-42 г., част от Ню Дийл за предоставяне на ниско квалифицирана работа в различни проекти за прочистване и консервиране на обществени пространства и др.). Те са горди от това, което направиха в онези дни. Понякога по време на отпуските си те ходят и посещават местата, където са засаждали дръвчета и показват на децата си, на внуците си какво са направили за своята страна.”

Това е изключително важен момент. Приоритетът бе да се създават работни места като основен източник на доходи за работниците, и ако частният сектор не би могъл да създаде достатъчно работа за всички, тогава оставаше само един сектор, който би могъл да свърши работата - правителственият сектор.

Поддържането на доходите за безработните никога не бе предвидено да бъде постоянно положение. То бе само спасителна мрежа за тези останали между две работи. Основната отговорност на правителството бе ясно призната от американците и от другите развити западни държави, а именно - да се използва фискалната и монетарна политика по такъв начин, че по всяко време да има достатъчно работни места.

Колко сме се отдалечили от този идеал?

Altmeyer продължaва така:

“В заключение бих искал да кажа, че не би трябвало да забравяме това в опитите си да развием по-добра система за поддържане на доходите, не би трябвало да забравяме, че трябва да се справим с основните причини на бедността в смисъл на зависимост. Ако само въведем още една програма за поддържане на доходите, бихме заменили един вид зависимост с друг. Най-важната причина за зависимостта е липса на работни места, плащащи адекватна работна заплата. Така че трябва да работим за пълна заетост. Трябва да имаме постоянна, дълготрайна, общонационална обществена програма за заетост. Трябва да премахнем дискриминацията поради раса или вероизповедание както в сърцата си така и в закона. И трябва да предоставим адекватно образование и обучение, за да може всеки да получи и да се справи с работата си.

Сигурен съм, нашата нация ще победи в тази война срещу бедността, защото сме щастливи да притежаваме икономическите ресурси. Всичко, от което реално се нуждаем, е волята и решителността да подобрим нашата социална организация, за да се възползваме напълно от тези ресурси.”

Всички наши политици и държавници и тези, на които държавниците помогат в “индустрията безработица”, която създадоха, трябва да се съобразяват с това и да намерят и поправят грешката си.

Правителствата би трябвало:

1. Да използват ресурсите си, които, във финансов смисъл, са неограничени. Издаващото валутата правителство, по всяко време, когато поиска, може да закупи всичко предлагащо се за продан в неговата валута, включително и трудовите услуги на безработните.

2. Да не използват стратегията “разделяй и владей” или да очернят една част от населението, която се е оказала на опашките за безработни. Като общност ние трябва да защитаваме всички граждани и да изискваме от правителствата си да спрат да атакуват благосъстоянието на безработните, които (в по-голямата си част) са в това положение поради пропуска на правителстото да постигне достатъчно големи фискални дефицити.

3. Да работят за “постигането на пълна заетост”, което означава, че би трябвало да има достатъчно работни места и часове за всички онези, които ги желаят.

4. Да имат “постоянна, дълготрайна, общонационална програма за гарнтирана заетост”, която е добре организирана, способна да се свива и разширява, когато активността на неправителствения сектор се разширява или свива.

5. Да инвестират в образование и професионални обучвателни програми, осъзнавайки, че най-ефективното професионално обучение е това, провеждащо се в среда на заплащата заплата работа вместо изолацията от тази среда. Образованието не трябва да бъде средство на политиката “разделяй и владей” и отделяне на групите с ниски доходи, което се насърчава от настоящата политика. Няма по-добра инвестиция от страна на правителството, от тази в неговите хора.

Може би понастоящем в Австралия има около 1-2% получавщи доход безработни, които не искат да работят и са намерили начин да преживяват с помощи за безработни под линията на бедността. Но това е изключително лош дизайн на политика за въвеждане на сложни наказателни условия за 98% от хората, за да получaват 2% от тях. Чрез въвеждането на програма за гарантирана заетост правителството би имало перфектен тест за определяне на трудовата активност. Елате да работите и ще получавате заплата. В противен случай, ако сте годни за работа, но не искате да работите – намерете си друг източник на доход!

Преведе: Райчо Марков

В България скоро ще има Движение за пълна заетост и ценова стабилност...