Конкуренцията за реални ресурси, до известна степен, е решена чрез дефинирането и прилагането на правото на собственост – било то частна или публична – процес, който най-добре се изпълнява от една власт, действаща от името на обществото като цяло. Съществуващите права върху собствеността образуват част от рамката, в която повече или по-малко мирно се осъществява индивидуалната и групова икономическа дейност. Доколкото системата на право на собственост създава контекст, благоприятстващ свободното създаване и изразяване, тази система може да зaсилва свободата.

Дори и такава, исторически погледнато създаването на право на собственост е засилило неравномерно свободата в полза на тези, които имат собственост за сметка на безимотните. Ако няма някаква форма на компенсация, е трудно да се разбере, защо безимотните трябва смирено да приемат ситуацията вместо да да се опитат да я променят. Историята показва, че когато са притискани достатъчно дълго време, те в крайна сметка се противопоставят на ситуацията. Може би поради тази причина е постигната степен на компенсация, дори и да е недостатъчна, чрез формирането на общо богатство (обществени институции, услуги, инфраструктура, публична собственост и т.н.), правителствено регулиране (като например за защита на потребителите и законодателство, регулиращо индустриите) и много мерки за данъчни трансфери.

В настоящата икономическа система, принципът “Живей и остави другите да живеят” се нарушава и по други начини, освен ако правителството не съществува и действа подобаващо. От макроикономикса знаем, че свободният избор  на някои индивиди да спестяват може да има непреднамерено нежелано въздействие, ограничаващо икономическите избори и възможности за други. Желанието на някои да изхарчат по-малко, отколкото е доходът им, ще се сблъска с желанието на други да се сдобият с работа, ако в същото време няма трети, които свободно да са избрали да изхарчат повече, отколкото е доходът им. Ако тези сблъсаци бяха неизбежни, може би би съществувало изкушението ситуацията да се защитава, може би на базата, че желанието на един индивид да спестява не е нито повече, нито по-малко законно от жеалнието на друг да има работа. Но ситуацията не е неразрешима. Напротив, във възможностите на правителството, издаващо националната валута, е да направи така, че желанието на един да спестява е съвместимо с желанието на други да имат работа. Като издател на валутата правителството е в позиция да разшири свободата на избора на индивидите, и така да увеличи свободата.

Накратко, съществуват сблъсаци, идващи от макроикономически пречки – да ли естествени или свързани с наличието на ресурси, или социални, породени например от правото на собственост или недостатъчно търсене – за разрешаването на тези проблеми се изисква правителство. Без намесата на правителството, свободата е намалена, а не е засилена.

Превед: Райчо Марков

Източник: heteconomist.com by Peter Cooper