Фиатните пари нямат нито вътрешно присъща стойност, нито конвертируемост в някаква ценна стока.Това повдига интересни въпроси за природата на парите, ролята на данъчното облагане и на публичния дълг по отношение на държавните разходи и демократичния потенциал на съвременните общества.

Чарталистката визия за парите

Когато парите са под формата на ценна стока (например злато) или са конвертируеми в ценна стока (напр. щатския долар 1945-1971 под Бретън Уудс),  изглежда по-лесно да се разбере защо хората са склонни да я приемат в замяна на стоки и услуги. Ценната стока осигурява съхраняване на стойността (форма на богатство или спестяване) сама по себе си.

Но книжните пари не са обезпечени от ценни стоки и сами по себе си са безполезни. Следователно причината за общото им приемане при търговския обмен не е непосредствено очевидна. Въпреки, че ние може да сме щастливи да приемем безполезни хартийки или метали идори само числа на екрана на компютъра, както пари, след като всички останали го правят, това не обяснява как книжните пари биват приети на първо място.

Визията на Чарталистите, приета от съвременните парични теоретици, е, че търсенето на книжните пари произтича от факта,че хората са принудени да плащат данъците си с тях.

Един прост мисловен експеримент, основан на исторически опит, често се използва за илюстриране на тази гледна точка. Представете си една нация, която току-що е придобила суверенитет. В миналото, хората може да са използвали ценна стока или чуждестранна валута за целите на търговския обмен, но сега правителството решава да въведе своя собствена фиатна валута. За да се гарантира приемането на тази валута от обществото, правителството може да наложи данък, платим само в тази нова фиатна валута.Това осигурява търсене за валутата.

Преди хората да могат да плащат данък, обаче, те по някакъв начин трябва да се сдобият с новите фиатни пари. За да стане това възможно, правителството може да закупи някои стоки и слуги (които биха могли да включват трудови услуги) от неправителствения сектор, като се използват новите пари. Или може да даде заеми на неправителствения сектор в новосъздадената фиатна валута. Това ще достави някакво количество пари в обращение- създаване на пари - които след това могат да бъдат използвани за търговския обмен, както и за плащане на данъци.

Така държавните разходи или кредитиране трябва да се случат преди да могат да бъдат платени данъци.

Това показва, че, принципно погледнато, държавните разходи или заеми, отпуснати от държавата, логично предхождат данъчното облагане в системата на книжните пари (или всяка държавна-парична система). Данъците не са необходими за финансиране на държавните разходи. По-скоро държавните разходи създават пари, които след това се връщат обратно под формата на платени данъци. Държавните разходи "финансират" данъчните плащания.

Така че, в системата на фиатни пари, данъците нямат функцията да финансират държавните  разходи.

Ролята на данъчното облагане

Данъчното облагане изпълнява различна цел. Както вече споменахме, погледнато на най-фундаментално ниво, данъчната принуда осигурява търсене на правителствените пари.Чрез налагането на данък, правителството създава търсене в рамките на неправителствения сектор за своята валута.Това осигурява желанието от страна на поне част от неправителствения сектор да търгува с правителството и дава възможност някакви ресурси да бъдат прехвърлени от частния към публичния сектор.

Данъците също се използват за регулиране на покупателната сила на частния сектор по време на инфлационни и дефлационни периоди. Когато икономическата активност е силна и търсенето изпитва границите на производствения капацитет, цените на стоките и услугите са склонни да се покачват. Правителството може да облекчи инфлационния натиск чрез повишаване на данъците, което отнема известна част от покупателната сила на частния сектор. Когато кономическата активност e слаба, правителството може да направи обратното.

Голяма част от това регулиране на покупателната сила се извършва автоматично, чрез "автоматични стабилизатори". Когато доходите и заетостта се увеличават, хората плащат повече данъци и получават по-малко социални плащания, дори и ако правителството не прави нищо, за да промени данъчните ставки и социалните програми. Когато доходите  и трудовата заетост намаляват, данъчните постъпления намаляват, а социалните плащания се увеличават.

Имайки предвид тези съображения заедно, данъчното облагане позволява пренасянето на реални ресурси от частния към публичния сектор по неинфлационен начин. С отнемането на част от покупателната сила на частния сектор, правителството е в състояние да купува стоки и услуги, без при това неоправдано да надува цените. Така че, въпреки че данъците не финансират общественото образование, здравеопазване и други услуги, те създават пространство за тези разходи. Те предоставят възможност на правителството да развие своята социално-икономическа програма. Въпреки това, в реално изражение, всъщност разходите на правителството са тези, които отнемат ресурси от частния сектор. Когато правителството закупува стоки или услуги, те биват отнети от частния сектор и се прехвърлят в обществения.

В крайна сметка, размерът на публичния сектор по отношение на частния сектор е политически избор. Десните са склонни да предпочитат по-ниски данъци и по-малка роля на правителството; левите са склонни да подкрепят по-високи данъци, които създават по-голямо пространство за дейността на публичния сектор.

Естествено, липсата на финансови ограничения върху държавните разходи, не означава, че няма никакви граници. Това просто означава,че ограниченията са ресурсни, или политически, а не финансови. Правителството може да иска да разшири здравеопазването, но да се изправи пред недостиг на лекари и медицински сестри - ресурсно ограничение. Също така, може да има достатъчно лекари и медицински сестри, но и силна опозиция срещу плановете на правителството – политическо ограничение.

Въпреки това, липсата на финансови ограничения е от голямо значение. Когато икономисти, коментатори или политици твърдят, че правителството "не може да си позволи" популярна социална програма, има добра причина да бъдем скептични. Това е особено вярно, ако, както сега, има висока безработица и недостатъчно използване на ресурсите. Правителството би могло да направи възможно пълната заетост и пълно използване на ресурсите чрез закупуване  на необходимите стоки и услуги със своите собствени, свободно създадени фиатни пари.

Например, съвременните монетарни теоретици изтъкват, че пълната заетост може да бъде постигната от страна на правителството чрез въвеждане на програма за гарантирана работа на минимална работна заплата за всеки, който желае да работи. След като икономическата активност в останалата част от икономиката се покачи, бизнесите, които предложат повече от минималната работна заплата ще привлекат работници от програмата за гарантирана работа.

В действителност, нещо доста подобно на това беше направено на неформална основа в много страни в следвоенния период до 1970. Политики, които успяха да постигнат безработица под 2 на сто за голяма част от следвоенния период не са нетипични, но срещат твърда съпротива от капиталистите и от централните банкери, които предпочитат висока безработица, водеща до натиск надолу върху реалните заплати.Това е историята, например, в Нова Зеландия. Един отличен филм, „В земя на изобилието“, документира противопоставянето на  капитала срещу пълната заетост в тази държава, и последвалото изоставяне на подразбиращата се гарантирана заетост.

Със сигурност има мощни сектори на обществото, които се противопоставят на политиката на пълна заетост, но ако достатъчно демократичен натиск бъде приложен, програмата за гарантирана работа може да бъде въведена. Ресурси за това определено има. Самото съществуване на безработните работници прави изгодно наемането им. Единственото нещо, което липсва, е политическа воля.

Ролята на публичния дълг

Точно както данъчните приходи не са необходими за финансиране разходите на  правителството,  държавният дълг по никакъв начин не е необходим, за финансирането на бюджетните дефицити. Няма нужда правителството да вземе заем, за да финансира своите дефицитни разходи, тъй като то може да създаде свои собствени пари когато пожелае. И все пак, в момента, правителствата емитират публичен дълг, така че това изисква обяснение. Дългът трябва да служи за други цели, дори ако правителствата наистина си мислят, че дългът финансира техните дефицитни разходи.

В момента държавният дълг наистина служи за различни функции, макар че никоя от тях не е незаменима. Една от функциите е операционна. Централната банка използва управлението на държавния дълг, като средство за контролиране на краткосрочния лихвен процент. Винаги, когато има нетен поток на пари, излизащи от банковата система или нетен поток вливащ се в нея, централната банка купува или продава краткосрочни държавни облигации, за да върне системата обратно в равновесие и да поддържа целевия си лихвен процент.

Ефектът от бюджетния дефицит е да предизвика нетен приток на пари, тъй като това означава правителството да кредитира частни банкови сметки (харчене) повече, отколкото дебитира такива (данъчно облагане). В резултат на това е налице цялостно увеличение на  частните банкови депозити и съответно увеличение на резервите на частни банки, които се държат по сметки в централната банка. Банките ще се стремят да обменят своите излишно големи резерви за краткосрочни облигации, за да печелят по-високи лихви, но понеже системата е в излишък, ще има допълнително търсене на наличните облигации.

Ако централната банка остане на страна и остави частните банки да се състезават за съществуващите облигации, цената на облигациите ще се покачва и лихвеният процент, който е обратно пропорционален на цената на облигациите, ще се доближи до  нула. Ако официалната цел на централната банка за лихвения процент е над нулата, тя трябва да се намеси и изземе излишната ликвидност чрез продажба на държавни облигации (издавайки публичен дълг) в замяна на свръхрезерви. С други думи, дълга се издава за контрол на лихвения процент, а не за финансиране на дефицитните разходи.

Държавният дълг също предоставя на частния сектор средство за спестяване. Облигациите осигуряват безрискова възвръщаемост, която надхвърля лихвения процент по банковите резерви, и затова са търсени от частния сектор.

Австралийският теоретик на ММТ Бил Мичъл разяснява, в отварящ очите пост, как желанието на частния сектор за облигации е станало много очевидно в страната му в началото на 2000 г. по време на периода на консервативно правителство, което постига в десет от единайсет години бюджетни излишъци. Тъй като бюджетът е бил в излишък, поначало се предполага, че е имало по-малка нужда от издаване на държавен дълг – предположението е, че целта на дълга е да финансира бюджетните дефицити. Това предположение бързо става ясно, че е неоснователно. Пресъхването на държавния дълг, причинява безпокойство във финансовата общност, която внезапно е имала по-малък достъп до безрискови държавни облигации.

В отговор правителството разпорежда централната банка да продаде облигации (дългова емисия), въпреки че не е имало бюджетен дефицит. Това трябва да покаже веднъж и за всички, че емитирането на държавен дълг, няма нищо общо с финансиране на държавните дефицитни разходи.

Накратко, правителството няма нужда от финансиране. То е в състояние да създаде и унищожи собствените си пари, както му е угодно. Всеки път, когато то сключва сделки с частния сектор-"вертикални" транзакции – пари се създават или унищожават. Всеки път,  когато правителството реализира  бюджетен дефицит или излишък, има нетна промяна в притежаваните от частния сектор финансови активи. За разлика от това, когато агенти в частния сектор търгуват помежду си - "хоризонтални" транзакции – няма нетна промяна във финансовите активи, тъй като такива сделки винаги създават частен актив и съответстващ на него частен пасив (задължение), като нетната промяна е равна на нула. Правителството може да създаде или да унищожи нетни частни финансови активи по свое желание; частният сектор не може. Частния сектор е финансово ограничен; правителството не.

Въпреки че е вярно, че държавният дълг в момента служи за различни функции, тези функции могат да бъдат постигнати и по друг по-директен начин. Централната банка може просто да заплати своя целеви лихвен процент върху всички банкови резерви. Това ще гарантира, че целевия краткосрочен лихвен процент ще бъде постигнат без да е необходимо емитирането на публичен дълг. Това също така ще осигури средство за спестяване за частния сектор, което е еквивалентно на краткосрочни облигации.

Простотата на това решение показва, че други фактори трябва да играят роля в продължавнето на ненужното емитиране на държавен дълг. Най-вероятно съществува  политическа мотивация. Съществуването на публичния дълг прави така, че да изглежда като че е възможно правителството да се сблъска с проблеми с дълга. Това дава грешно впечатление, че има финансови граници за разширяването дейността  на публичния сектор, когато са налице само ресурсни и политически ограничения. Това също означава, че правителството може да твърди, че не е задоволило обществените потребности, защото не може да си го позволи финансово. По този начин, страхът на обществото от предполагаемите опасности  вследствие от публичния дълг обслужва политически и идеологически функции за капитала и капиталистическите правителства.

Във Великобритания, страхът от държавния дълг изглежда подпомага финансовия капитал в исканията му за връщане към фискална строгост, въпреки че икономиката се бори да се възстанови от най-тежката си рецесия от 1930 г. насам. В Съединените щати, Обама заяви многократно, че "правителството е на изчерпване на парите". Такива претенции имат ефекта на легитимиране бездействието по отношение на безработицата, съкращаване на разходите за социално осигуряване, недостатъчни реформи в системата на здравеопазването в САЩ, недостатъчното финансиране на образованието, неадекватно финансиране на грижите за децата и така нататък. Идеята за правителство, което е свършило своята собствена фиатна валута е пълна безсмислица. Независимо от това, илюзията, че публичният дълг може да се окаже проблем продължава да съществува.

Социалните последици от фиатните пари

Ако погледнем отвъд илюзията, изглежда, че въвеждането на книжните пари е социално много значимо. При стоковите пари и паричните системи обезпечени със стоки, върху суверенните нации често е бил налаган външен недемократичен натиск. Правителствата не са били напълно свободни да създават и унищожават пари по начин най-добре отговарящ на нуждите и желанията на общността. Това е така, защото те са били длъжни да поддържат количеството на парите в обращение в известно съотношение към своите златни резерви, или при Бретън Уудс, към техните валутни резерви.

Под Бретън Уудс, например, правителството на САЩ е било длъжно да бъде в готовност да конвертира щатския долар към златото при поискване по $35 за унция. Ако правителството на САЩ действа по начин, който намалява реалната стойност на щатския долар, или други правителства или агенти от частния сектор действат по начини, които увеличават пазарната стойност на златото, правителството на САЩ би било принудено да плаща една унция злато за $35, когато в действителност стойността на една унция злато може да се е увеличила до $45 или $50. Това изискване налага ограничения върху вътрешната политика на американското правителство. В крайна сметка, в резултат на разходите за Виетнамската война, правителството на САЩ при Никсън отказва да продължи конвертируемостта и системата Бретън Уудс се разпада.

По-общо казано, стоково обезпечени пари означава, че икономиките с търговски дефицит винаги са под натиск да ограничат вътрешното търсене, за да запазят обменния курс на валутите си. В резултат, създаденият от системата външен недемократичен натиск затруднява суверенните правителства при осъществяването волята на своите граждани.

Фиатните пари също могат да доведат до подобен натиск, ако суверенното правителство фиксира валутния си курс или го обвърже със стойността на друга основна валута. Често МВФ прилага натиск върху правителствата на бедните страни да фиксират или привържат валутите си, когато отпуска заеми. Елитите в тези страни, понякога са щастливи да следват исканията на МВФ, тъй като фиксирането или обвързването на стойността на валутата на изкуствено високо ниво намалява стойността на внасяните луксозни стоки за малцинството богати. Въпреки това, тази политика вреди на външнотърговската конкурентноспособност на тези страни, а също така не позволява на правителствата да провеждат политика на пълна заетост.

Така че фиатната валута сама по себе си не е достатъчна, за да се гарантира политическата свобода и липсата на външен, недемократичен натиск. Но ако една фиатна валута работи при плаващ обменен курс, недемократичният натиск в голяма степен отсъства. Тогава правителството е свободно  да следва вътрешни политики, които да са съобразени с нуждите на общността.  Известен външен натиск е възможен, но правителството е напълно във възможностите си да му противодейства. Така например, агенциите за кредитен рейтинг може и да се опитват да влияят на политиката на правителството, но което и да е правителство на развита държава, което се огъва на такъв натиск, прави това напълно доброволно.

Япония е пример в това отношение. В тази страна, правителството поддържа много големи бюджетни дефицити, година след година, от азиатската криза насам. Агенциите за кредитен рейтинг понижиха кредитния рейтинг на Япония значително, от което много наблюдатели първоначално се опасяваха, че би подкопало доверието в японската йена, и че ще предизвика инфлация и високи лихви. Но това не се е случило. Търсенето на държавен дълг остава силно с лихвени проценти близо до нулата, а изгледи за инфлация изобщо няма.

Глобалната финансова криза направи много ясно, че агенциите за кредитен рейтинг не заслужават да бъдат вземани насериозно, и японското правителство е право да ги игнорира. Агенциите раздават AAA рейтинги за токсични боклуци, докато се предполага, че суверенно правителство, което е монополен издател на собствената си фиатна валута, може по някакъв начин да бъде изложено на риск от изпадане в несъстоятелност.

Въвеждането на книжните пари е освобождаващо: правителство, притежаващо обществена подкрепа винаги може да закупи каквито и колкото стоки и услуги са на разположение за продажба в собствената му валута. Фиатните пари позволяват система, в която, по принцип, правителството е ограничено само от реалните ресурси и политическите желания на общността. За да може този принцип да бъде приложен напълно на практика, трябва да има демократична отчетност. Желанието на общността може да бъде за малко или голямо правителство. Фиатните пари правят и едното и другото осъществимо.

Няма ясни признаци, обаче, че този извод е повсеместно разбран. В интерес на едно малцинство е да се опита да прикрие това, защото фискалните ограничения удовлетворяват интересите на елита. Те водят до по-висока безработица, което потиска растежа на реалните доходи. Също така създава се впечатление, че желаните обществени политики са непосилни финансово, което легитимира икономическото неравенство и бездействието на правителството.

Би било от огромно значение за нас да се събудим за факта, че при фиатната парична система, ние можем да не бъдем ограничавани от дисциплината на капитала и мотива за печалба до степента, която ние изберем; че единственото ограничение е наличието на ресурси; че ние сме свободни, като общество, да използваме тези ресурси, както виждаме за удобно. С такова ясно виждане, никаква мистификация и пропаганда не би могла да скрие очевидното.

Ако това осъзнаване някога се случи, елитите може да се борят, за да потушат исканията ни за пълна заетост, удовлетворяваща работа, по-добри условия на труд, все повече и с по-високо качество свободно време, по-добри услуги, производство на обществени блага  и екологично устойчив начин на живот, които биха могли да последват.

Но докато ние оставаме в тъмното, по-голяма е вероятността за свирепи атаки върху заплатите, социалните услуги и общите условия на живот, докато капиталистите и капиталистическите правителства се възползват от високата безработица и ирационалния страх от публичния дълг за да продължат огромния трансфер на богатството нагоредо малъкия, но мощен финансов елит.

Преведе:

Христо Манолов

Плевен
Източник: heteconomist.com