Статията бе публикувана във Faktor.bg.

Снимката на делейриралия влак край Стара Загора, където, за жалост, загина машинистът и бяха ранени още 15 души, веднага предизвика в съзнанието ми асоциативна връзка за състоянието на българската икономика и държавност. Сякаш на снимката виждах България да лежи безпомощно в полето, излязла от релсите на икономическото развитие, убивайки своите деца.

Сега като гледам назад във времето и от далеч (от САЩ) зная, че ужасите, които ни се случват през последните 24 години, за жалост, не биха могли да бъдат избегнати. Обективните предпоставки на времето тогава предопределиха тежката съдба на пост тоталитарна България, а и и на останалите страни от Източна Европа и страните от бившия Съветски Съюз.

През 1990 г. икономическият неолиберализъм от Чикагската икономическа школа на Милтън Фридман бе в апогея си. Той наложи на новите демокрации своя модел, характеризиращ се с пълното оттегляне на държавата от икономиката, намаляването на обществените услуги и социални придобивки, тоталната приватизация, подкастрянето на профсъюзите и замразяването на работните заплати. Пазарните фундаменталисти вярваха, че “свободният пазар” (каквото и да означава това понятие за тях, тъй като “свободен пазар” не съществува по дефиниция), частната инициатива и стремежът към максимална печалба са достатъчни за гладката работа на икономиката и за просперитета на нациите.

Днес, след Великата световна рецесия от 2008 г., “дефицитните ястреби” (тези, които считат правителствените дефицити за недопустимо и вредно нещо) от икономическия неолиберализъм губят своите позиции. Политиката на остерити (тоталното режене на държавните разходи и увеличаването на данъците) губи позиции с всеки изминат ден, тъй като безработицата и социалното напрежение растат. Дори неолибералният МВФ, започва да говори за по-равномерно разпределяне на националния доход и повече социална справедливост.

От другата страна на масата на обществения дебат в държавите по света седят така наречените “дефицитни гълъби”, икономисти като Пол Кругман, Джозеф Стиглиц и др., а в България - хора като проф. Кръстьо Петков и Боян Дуранкиев например (“гълъбите” също не одобряват дефицитите, но смятат, че в криза, те са допустими до известна степен), които се опитват да се противопоставят на политиката на остерити, но които също не разбират същността на “парите” и значението на правителствените дефицити в модерната парична система. По този начин общественият дебат е отвлечен напълно в грешна плоскост и всяко решение, произлязло от него, е вредно за икономическия просперитет и благополучието на нациите.

Каква е ситуацията в България днес след разкритията за криминалното източване на национално богатство от КТБ?

Става ясно, че сме тъпчели на място през цялото време от 1990 г. насам. Вярно е, че в процеса на тъпчене станахме с 2 милиона по-малко на територията - ето и аз сега пиша от Америка като икономически емигрант например. Абсолютно същият филм на ужасите гледахме през ранните години на 90-те, когато г-н Андрей Луканов приложи модела на ограбване на нацията от шепа избрани от него лица, които да се превърнат в бъдещи капиталисти-олигарси, точно както и в Русия. В България се случи и днес все още се случва възможно най-страшната за гражданите комбинация – американски неолиберализъм + руски олигархизъм.

Тогава, в ранните години на 90-те, умишлено издадените лоши кредити от търговските ни банки възлязоха на 40% (!!) от БВП на България за 1995 г. Левовете бяха теглени като необезпечени кредити от собствениците на самите банки и свързани с тях лица. След това веднага бяха продавани за долари и напускаха страната. Това закономерно доведе до срива на лева спрямо долара, когато курсът достигна 3000 лв за 1 долар и до хиперинфлацията при злополучното управление на Жан Виденов. Изведнъж непопулярната дотогава идея за валутен борд се оказа единствения избор за страната и той бе въведен скоростно през 1997 г.

Валутният борд отне на БНБ едно от главните правомощия на всяка нормална централна банка – определянето на основния лихвен процент или с други думи – провеждането на монетарната политика. Бордът обаче не й отне правомощието и задължението да контролира търговските банки, за да не допуска никога случката от 90-те. Бордът, сам по себе си, не гарантира стабилността на банковата система, както вече отбелязах в предишна статия във Фактор. Да не споменавам, че вариантът на борд, приет през 1997 г. в България, според думите на проф. Стив Ханке, не гарантира дори и стабилността на фиксирания курс на лева към еврото.

Днес същата случката се случи отново. Ние и БНБ (?!?) научихме, че от КТБ са източени 3.5 милиарда лева. Възникват обезпокоителните въпроси:

Щом като БНБ проспа (или умишлено спомогна) за  източването на 3.5 милиарда лева само от една банка, колко още такива случаи биха могли да съществуват в българската банкова система? 

Колко криминални кредити са издадени от търговските ни банки?

Какво да правим?

По принцип БНБ трябва да премине под пряко подчинение на българското правителство и строго да контролира търговските банки в процеса на кредитоотдаването. Не е ли ясно, че независима централна банка не трябва да съществува? Независима от кого? От избирателите?

Нужните радикални промени в българската парична и банкова система са описани ясно в МЕ-ММТ плана за възраждане на българската икономика. Този план обаче може да бъде приложен единствено от правителство на “дефицитните сови” (тези, които разбират ролята на държавния дефицит за икономическия растеж в съвременната парична система), но това е тема за цяла нова публикация.

Райчо Марков

Ню Йорк