Печалбата за бизнесите, както и доходът на техните работници и служители, идва само от едно единствено място - монополно издаваните от правителството данъчни кредити ("пари"). Печалбата и чистият доход не могат да дойдат от банков кредит.

Тъй като играта за тези, които "работят, за да ядат" е нечестна - те просто са принудени, да работят, за да изкарват доход, а за бизнесите такава принуда не съществува и те могат да си позволят да инвестират само тогава, когато преценят, че това ще им донесе достатъчно голяма печалба (в това, разбира се, няма нищо лошо - бизнесите работят за печалба), правителството, като част от обществения договор в една демократична държава, трябва да постави под в икономиката, който ще позволи пълноценното физическо и духовно съществуване на всички, за да няма социален конфликт в държавата и всеки гражданин да може да се чувства горд член на обществото, в което живее.

Първата главна стъпка, която правителството може спокойно да направи в тази насока, е да въведе постоянна програма за гарантирана преходна заетост и да заплаща труда и бенефитите на участниците в нея едностранно, от позиция на монополиста, доставящ данъчните кредити чрез разходите си, т.е то монополно ще определи и поддържа една единствена цена в държавата - цената за 1 час труд по програмата за гарантирана преходна заетост. Всички останали цени правителството ще остави пазарните сили сами да нагласят спрямо тази цена на труда. Това в същото време се явява и антиинфлационна котва, тъй като инфлацията зависи от цените, които монополният издател на "парите" (властта, правителството) заплаща, когато купува неща от частния сектор или гаранциите, които изисква, когато предоставя заем на частния сектор.

В примера с валутата БУКАРО на университета в Канзас, САЩ, което за 15 години е поскъпнало спрямо долара от $5 на $15 за 1 БУКАРО, това ясно се вижда, тъй като университетът е поддържал една и съща цена на труда, полаган от студентите по университетската програма за заетост - 1 БУКАРО = 1 час труд по програмата, докато в същото време американското правителство, което е монополен издател на щатския долар, е заплащало за нещата, купувани от американския частен сектор по цени, определяни от пазара.

Това не означава, че правителството няма никога да увеличава цената на труда по програмата за гарантирана заетост. Това то ще прави заедно с нарастването на производителността на труда и при политическо желание от страна на избирателите, т.е. това е и политически въпрос. И когато правителството увеличи цената за 1 час труд, пазарните сили отново автоматично ще нагласяват и цените на всички останали стоки и услуги в икономиката.

Райчо Марков

Ню Йорк